Крачун и Малчо

Ето това е един от любимите ни откъси – смешен, стряскащ, озадачаващ – за терапевтичните възпитателни практики от преди век:
„Междувременно по някой ми подаряваше книжка. Да речем, „Крачун и Малчо (популярни тогава герои) в София“. От Д. Подвързачов. Нищо особено, прочетох си я тайно. И стана тя една! Нали в нея се разказваше как две спящи деца били чудодейно спасени от Крачун и Малчо, когато къщата се запалила. Нищо особено ли?
Нашата къща сякаш се не запали, ами я разнебити земетръс. Детето получи натраплив ужас, който му доведе и повтарящ се кошмар: всяка нощ сънувах как пожар поглъща дома ни, докато безметежно спя, как няма кой да ме измъкне из пламъците и изобщо погивам. Стряскам се, цяла в сълзи и пот, рипва домочадието, убеждават ме да кротна. Но щом сънят ме пребори, ето ти същият кошмар.
Край! – няма да заспивам. Нека си бъда нащрек, за да усетя пламъците при зараждането им. Седя в леглото будна, щипя се и си лепя шамари, постигам пълна противопожарна готовност. Покрай мене започва да щурее фамилията. Че и бледнея, отслабвам, топя се, бе. В чудо се видяха горките ми родители: това пък откъде дойде, нямаме луди из рода си.
Хора отговорни, решиха да прибягнат до науката. В онази сладкарница татко ме отведе на консултация при добрия си приятел професор Спиро Казанджиев, единствения университетски психолог.
Види се още е нямало психиатри по нас. Чичо Спиро – флегматичен и благодушен сякаш самият Буда, комуто приличаше като брат – изслуша симптомите, размисли и рече: „Петре, ще трябва да я набиеш.“ От това заключавам, че средновековните методи срещу умствено разстройство и всякаква обсебеност са били в сила поне до 1934. Защото не мога да допусна некомпетентност у професор Казанджиев, който ме и обичаше – приятелско дете.
…
Прочее, когато през следващата нощ тихомълком се щипех и напрягах да не заспя, татко влезе в спалнята, вдигна ме като мокро коте, внесе ме в кабинета, положи ме по корем върху коленете си и методично се зае да налага задника ми: бой, бой, като трябвало да бъде бой!

Запомнила съм го: изпитвах не болка, а болезнено разочарование. Нещо, подобно на любовен разрив. Баща ми ме биеше! Явно не бе схванал колко много означава за мене той, с какво доверие го обличаше моята обич, как бях го сравнявала с дядо Боже. Не се и разревах, рязко ожесточена: нека бие, той е по-силният! А аз ще му го върна.“
(„Бивалици. Книга първа“, 5-та глава, Вера Мутафчиева)

Можете да чуете целия аудио откъс тук – на продуктовата страница на аудиокнигата: https://1002productions.com/produkt/bivalici/