Спомени за съученици – Зиги Вайсенберг

Помните ли времената когато децата се биеха в училище? Вера Мутафчиева е била голяма побойничка. Ето спомените й за един от най-изтъкнатите нейни съученици: ЗИГИ – Алексис Вайсенберг (26 юли 1929 г. – 8 януари 2012 г.). „Той беше най-красивият пианист на своето време“, писа преди години берлинският „Ди Велт“. „Елегантен, горд и недостижим, родил се сякаш с фрак през 1929 в София.“

Откъс от „Бивалици. Книга първа“, 11-та глава:

„На съседния последен чин се намираше Зиги, алиас Алексис Вайсенберг. Няма защо да уточнявам кой е той днес. А тогава Зиги ни дразнеше с това, че родителите му го фасонираха по-малък от неговите единайсет години: в къси кадифени панталонки, бяла копринена блуза и с неизменната черна фльонга под брадичката. В лице напомняше детето Христос, че и беше благодушен като него. Учеше се как да е, почти никак. Трябваше да изминат месеци, през които го осмивахме в кресчендо (чудехме се защо Зиги не променя фасона си под нашия саркастичен смях), докато научим, че той бил вундеркинд – сам никога дори не намекна къде отива времето му и всичките му сили. Ето що: бил ученик на Панчо Владигеров, протежирала го лично царицата и излизал да концертира. Това не ни вдъхна минимум респект – нагли нихилисти, каквито бяхме. Напротив, хептен по български: Зиги стана прицел и на шамари. Милият, той пазеше ръцете си повече дори от очите, все криеше длани зад гърба. От гузност съм запомнила мига, в който щях да го цапна с дървената кутия за моливи. Вундеркиндът пак не оказа съпротива, но в израза му имаше такава тъга, че увиснах насред юнашкия си замах: та аз удрях всъщност безпомощен! Потънах в най-тежкия от видовете срам – срама пред себе си.

След много време узнах, че Зиги Вайсенберг изкарал войната къде не из колониите, като концертирал и издържал родителите си. След края й кариерата му потръгнала стремително, защото изключителен е и неговият талант – за чудо свързан с голям ум, с голямо сърце. През седемдесетте години започна да гастролира и у нас, ходех на генералните му репетиции – не се добирах до билет за концертите. Днес често говорят: някой дава всичко от себе си. Силни думи, които бих отнесла само към Алексис Вайсенберг. Не му се представих ни веднъж, както правеха други съученици; не исках да смесвам впечатленията си, в това се крие риск. Мислено му пожелавах здраве, защото той изглеждаше така крехък, с израза на смутено дете. Честно: респектираше ме неговата личност.“