Хем пиша, хем се смея сама

„Хем пиша, хем се смея сама. Мнозина, май че всеки, заявява, дето животът бил кратък – смешно е. При условие, че си спомняш живо стъпалата в растежа, сетне и в упадъка на собствената си личност, оказва се, животът е мнооого дълъг – една стълба, стръмничка, която води нагоре и надолу. Да я изкачиш струва труд и болка, следващото стъпало смяташ за непосилно; не по-просто е да слезеш от върха към трапа. Хубаво, че от зор не ти е до спомени, повечето от нас не ги и обичат, изхвърлят ги, за да им олекне товарът. Но се случва ей така, да се обърнеш към някогашното свое аз. Уплашваш се: онова ли там малко-жалко, втресено от вълнение и стремеж да се прояви, да се докаже, с шепица познание в главата, с никаква представа за реалността – оле, що за безпомощно получовече съм била! И как стана тъй, та … Е, предстои да узнаем как. Мисълта ми беше, че животът е много, много дълъг.“
(Откъс от книгата „Бивалици. Книга първа“, Вера Мутафчиева)

Вера Мутафчиева е често провокативна, особено що се отнася до специалността й – история, минало, спомени. И какво всъщност има предвид в този откъс от аудиокнигата „Бивалици. Книга първа“, 9-та глава? Че ако имаш добра памет животът изглежда по-дълъг? Че спомнянето създава връзки, интегрира личността ни и й придава обхват? Обем? А Веселин Ранков го чете така, че като че ли има още нещо предвид…